Една от основните поуки, които можем да извлечем от колапсите, в които изпадат обществата на маите, анасазите, на обитателите на Великденския остров и всички останали в миналото (а и от съвсемскорошното рухване на Съветския съюз), е тази, че стремителният упадък на едно общество може да започне само едно-две десетилетия, след като то е достигнало своя апогей като брой на населението, богатство и мощ. В този смисъл траекториите на тези общества не следват обичайния ход на живота на отделната личност, чийто упадък настъпва бавно и постепенно, със стареенето. И причината е съвсем проста: максималният обем на населението, благосъстоянието, потреблението на енергия и производството на отпадъци означава и максимално въздействие върху околната среда, а то на свой ред означава, че във всеки момент може да надхвърлим отредения ни ресурсов лимит. Затова не е толкова изненадващо, че общественият упадък така често настъпва скоро след обществения възход. Този въпрос – дали колапсите на древните общества имат паралели и днес и какви поуки ни предлагат – съвсем не е отворен за дебати. Той e по-скоро реторичен, защото подобни колапси се случиха и напоследък, а други предстоят в най-скоро време. И истинският въпрос е: “Още на колко страни ще се случат?